Monday, August 3, 2020

ти си сън многозначен

ти си сън многозначен
прилепващ по непцето
позлатен сън
озаряващ дните ярко.
ти си сънят където
сърцето ми прескача
и спира за малко.
плавам, и си отивам
затварям очи.
клепачите ми потрепват
загубени.
ти си сънят
от който никога не се събудих.

Wednesday, April 22, 2020

По ръба на малката нощ

По ръба на малката нощ
нещо се стича и капе в умът ми.
Настръхва животното в мен,
копнея плътта ти.
Ярко е, дивостта се разтиля наокло.
В ушите пулсира тембър на здрач.
Има нещо лъжливо, самотно
да си бог и палач.
Този спомен ще оцелее,
ще се рее гордо сред другите.
И ще намеря тогава нещо
цъфтящо във теб и теменужено.

Wednesday, April 1, 2020

По пладне, слънцето жарко печеше земята.

По пладне, слънцето жарко печеше земята.
Ставите ми пукаха в ритъм на замрялото време.
Исках да тръгна, но всичко ми беше познато,
както ме познаваше ти до болка мене.
Привечер, звездите чертаеха знаци и белези.
Храстите свистяха една позната мелодия.
Тръгнах към теб за да опозная себе си,
и открих твоята болка, която вече е моя.

Monday, December 23, 2019

По - бяло в сивият цвят

Сребърен прашец от луна. Мразовито. Снегът е илюзия в сърцето вали. И тази поредна година излита, защо ли избощо все ги броим. Тебе те няма, очите пустни. Сгромолява се целият свят. Ела в някоя от другите зими за да e по - бялo в сивият цвят.

Tuesday, December 17, 2019

Разпознаване

Едва мъждукаща светлинка на забравена къща
в поредната вяла, несъстояла се зима.
Аз те прегръщам.
Аз те прегръщам, аз никога не съм си отивал.
Проскубващ дъх от дърво ледовито.
Аз го познавам и преди съм го срещал.
Лежал съм под него и с въпроси обсипвал.
Аз сега тебе те питам дали ме усещаш.
Пушекът се размазва, лъкатуши в небето,
от комина се изнизва като подъл крадец.
Мене ме има, ти си ме запомнила ето,
мене ме има в твоя последен куплет.
Студените тухли сякаш зорко подслушват,
но долавят само как ние с тебе мълчим.
Защото съм те сгушил,
аз съм те сгушил в сънят, към който вече летим.

Tuesday, October 29, 2019

Не мога да повярвам, че не се връщаш.

Не мога да повярвам, че не се връщаш.
Макар и унила, знаеш ще те приема.
Ще те прегръщам, до лудост ще те прегръщам,
и все нанякъде оттук ще поемем.
Ноемврийският хлад е остър и болезнен,
но ние сме свикнали на всякакви болки.
Ела си, осъзнахме, че всичко е временно,
всичко е прах от сълзи и от спомени.
Ще се сглобим взаимно, макар и несръчно.
Нали сме човеци, които грешим и повтаряме.
Ще достроим колкото можем старата къща,
в която да живеем и да остаряваме.

Wednesday, April 24, 2019

Да пишеш безпристрастно и обективно, когато отвътре гориш или се разпадаш, и ти се иска да крещиш или плачеш с думи е нещо неимоверно трудно.

Усещам как дните ми капят и образуват сълзливи трапчинки.

Усещам как дните ми капят и образуват сълзливи трапчинки.
Как следобедът ми залязва срамежливо обрулен.
Как носталгично преглеждам старите снимки
и как все по - често се чувствам ненужен.
Бавно стопява се животът ми, тихо заглъхва.
Учестено преглъщам пролетни пориви.
Скъсява се времето, по - бързо замръква.
И тези влажни сутрини не са никак нови.
Все още крача, обаче. Издишвам и вдишвам.
Поемам стремглаво по път неизвървян, непотърсен.
И ако ме питаш дали все пак те обичам?!
Обичам те, но пак като смъртен.

Friday, December 28, 2018

Вечерта се просна пред изморените ми очи.

Вечерта се просна пред изморените ми очи.
Беше занемяла и ветровита.
Беше като призрак, който мълчи,
а усещам, че иска нещо да ме пита.
Чувствах я гробовно натежала и обидена,
беше впита в мен като пиявица.
Изсмукваше последните ми сили видимо,
сякаш прочиташе последната ми страница.
Вечерта - единственото нещо, което имах тогава.
Все пак успя и се всели във мен.
Жегна ме силно и нещо магически стана,
че я търся неистово във всеки мой ден.

Monday, December 3, 2018

Много обичам празните стаи със само прозорец през който въздишаме.

Много обичам празните стаи със само прозорец през който въздишаме.
Без значение дали е студено и топло.
Да мълчим с гласовете си замислени,
а стените да ни прегръщат охотно.
Така обичам да сме като празни сухи вази.
Да нямаме нужда от цветя и вода.
Да съумеем в тази уютност да запазим
багрите на нашата самота.
Обичам този под попиващ всичките ми стъпки.
И слънцето да дере бялата ми кожа.
Като вятър към теб се затичвам попътен,
мечтаейки да се срещнем ако можем.