Sunday, February 25, 2018

От някой от снеговете предишни
си те спомням.
как двамата дишахме
и бяхме огромни проблясъци
живот.
Бледи бяха нашите стъпки.
Наведнъж се стопихме синхронно
и наводнихме съзнанието си
с очакването да завалим отново
в различни форми.
Магия е как аромата на цветята е толкова опияняващ, когато израстват от почва напоена с кръв и мъртви тела.
Застаряваща жена
търси тялото ми
вместо стихове.
Ако никой не знае, че съществуваш, съществуваш ли?
От стая в друга стая
влизам цял живот.
Само последната е без врата
с един прозорец към небето.
Ще се разпилеем, ще си разхвърляме костите.
Песъчинка или пък листо дали ще остане?
Ако в телата си сме родени залостени,
то поне нека душите ни да не бъдат забравени.
Нищо вече не може да ми изпепелиш, защо прахта ми отдавна се рее над морето.
Когато бягам не си поемам въздух.
Когато съм сам не издишам.
Тъмата е разложена
в аромати.
Откъсвам ти жълто цвете
Поета разфасова смъртта карайки я да изглежда поносима.
Брилянтен е в това, може би защото отдавна е мъртъв дълбоко в себе си.