Слънцето пак заблестява,
с лъчите си пробожда почвата.
Нагорещява въздуха и заблуждава,
че всичко тепърва започва.
А то си е започнало отдавна
само, че нас ни е нямало и ще ни няма.
Пристигаме от някъде в кръв облени,
а после умираме и гнием в яма.
Но, ето слънцето всичко заличава
и над нас поникват цветя и треви.
Кръвта засъхва, избледнява,
„ново“ начало се разнася и ехти.
Само сезоните променят облика,
гримират тази стара гледка.
Преобличат с нови дрехи болката
и привидно всичко е по – леко.
No comments:
Post a Comment