Wednesday, April 24, 2019

Да пишеш безпристрастно и обективно, когато отвътре гориш или се разпадаш, и ти се иска да крещиш или плачеш с думи е нещо неимоверно трудно.

Усещам как дните ми капят и образуват сълзливи трапчинки.

Усещам как дните ми капят и образуват сълзливи трапчинки.
Как следобедът ми залязва срамежливо обрулен.
Как носталгично преглеждам старите снимки
и как все по - често се чувствам ненужен.
Бавно стопява се животът ми, тихо заглъхва.
Учестено преглъщам пролетни пориви.
Скъсява се времето, по - бързо замръква.
И тези влажни сутрини не са никак нови.
Все още крача, обаче. Издишвам и вдишвам.
Поемам стремглаво по път неизвървян, непотърсен.
И ако ме питаш дали все пак те обичам?!
Обичам те, но пак като смъртен.