Вечерта се просна пред изморените ми очи.

Вечерта се просна пред изморените ми очи.
Беше занемяла и ветровита.
Беше като призрак, който мълчи,
а усещам, че иска нещо да ме пита.

Чувствах я гробовно натежала и обидена,
беше впита в мен като пиявица.
Изсмукваше последните ми сили видимо,
сякаш прочиташе последната ми страница.

Вечерта - единственото нещо, което имах тогава.
Все пак успя и се всели във мен.
Жегна ме силно и нещо магически стана,
че я търся неистово във всеки мой ден.

Много обичам празните стаи със само прозорец през който въздишаме.

Много обичам празните стаи със само прозорец през който въздишаме.
Без значение дали е студено и топло.
Да мълчим с гласовете си замислени,
а стените да ни прегръщат охотно.

Така обичам да сме като празни сухи вази.
Да нямаме нужда от цветя и вода.
Да съумеем в тази уютност да запазим
багрите на нашата самота.

Обичам този под попиващ всичките ми стъпки.
И слънцето да дере бялата ми кожа.
Като вятър към теб се затичвам попътен,
мечтаейки да се срещнем ако можем.

Ако искаш изход

Ако искаш изход, търси го.
Но аз съм врата
и не мога да мърдам наникъде.

До къде стигнахме, не е за вярване.

До къде стигнахме, не е за вярване. Да опустошиш толкова много и без това до болка уязвимият човек и да го изпразниш от смисъл още в самото му развитие. Да, такива са хората на късният капитализъм. Бездушни, апатични, цинични и най - важно, изгубили усещането да щадиш ближния. Един живот, осъществяван през каприза, през това да придобиваш и трупаш стоки.

Чрез съвременните технологии, от своя страна, загубихме своята идентичност и започнахме да подражаваме на фалшиви идоли и герои. Значим си ако имаш много харесвания и последователи, без значение дали правиш нещо смислено. Бъди таргетиран и консумирай до смърт - мотото на съвременния свят.

Пазя собствената си горчивна

Пазя собствената си горчивина -
моят космос тъмен и огромен.
Виси над мен и ме поробва,
заключва ме в стаята ми без врата.

Какъв добър пазач съм на тъгите.
Вихрушки в изкуственото лято.
Очите - пресушено блато,
и дъждове забравили дъгите си.

Едно празно безцветно поле,
вятъра няма какво да полюшне.
На топка свит, сгушвам се,
преди последният блясък с мен да умре.

Върху моята, твоята кожа ще сложа

Върху моята, твоята кожа ще сложа
и така този дъжд ще ни наводнява.
И от нас ще поникват цветя като на мъртъвци.
Но ние ще сме живи и ще ни боли от красивото.
Ще се оплитаме, ще си ги сменяме тези кожи.
Във моя и във твоя вик,
пропадаме и времето ни търси,
но нас ще ни няма завинаги.

Ти си тази която държи ножа

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топъл хляб.
Няма нужда да ме режеш,
изяш ме с пръсти
като издълбаеш топлата среда
и ме поставиш в корема ти
да те гъделичка.

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топлият хляб в корема ти.

От някой от снеговете предишни
си те спомням.
как двамата дишахме
и бяхме огромни проблясъци
живот.

Бледи бяха нашите стъпки.
Наведнъж се стопихме синхронно
и наводнихме съзнанието си
с очакването да завалим отново
в различни форми.

Магия е как аромата на цветята е толкова опияняващ, когато израстват от почва напоена с кръв и мъртви тела.

Застаряваща жена
търси тялото ми
вместо стихове.

Ако никой не знае, че съществуваш, съществуваш ли?

От стая в друга стая
влизам цял живот.
Само последната е без врата
с един прозорец към небето.

Ще се разпилеем, ще си разхвърляме костите.
Песъчинка или пък листо дали ще остане?
Ако в телата си сме родени залостени,
то поне нека душите ни да не бъдат забравени.

Нищо вече не може да ми изпепелиш, защо прахта ми отдавна се рее над морето.

Когато бягам не си поемам въздух.
Когато съм сам не издишам.

Тъмата е разложена
в аромати.
Откъсвам ти жълто цвете

Поета разфасова смъртта карайки я да изглежда поносима.
Брилянтен е в това, може би защото отдавна е мъртъв дълбоко в себе си.

Първата ми несподелена любов
така и не заобича съпруга си,
така не заобича и мене.

Слънцето изгрява
и компенсира
всяко мъртво тяло със собствена топлина.

Сякаш блед е този сняг по ръбовете.

Сякаш блед е този сняг по ръбовете.
Виждам как студеното ме закопчава
и ми казава "Хайде, време е да тръгваме",
a пък на мен не ми се заминава.

Този скреж е като болка запечатан
и вените ми са свити до полуда.
Животът ми е като онова очакване
какавидата да се превърне в пеперуда.

Завява силно и слепват се очите ми.
Пулсът ми не търси топлина.
Тази зима не си казахме "Обичам те!"
И ничий огън до смърт не запламтя.

Много малко ме обичаш.

Много малко ме обичаш. Невидимо дори.
През малките еднакви нощи.
Оставам буден, оставам, но уви
не те намирам за да започнем.

Тази приказка ще свършва много пъти.
В този мой нищожен късичък живот.
Прескачам лентите на лудостта,
в умът ми е тихо като в гроб.

Защо не ме обичаш, просто много,
като вселена и като пътуване?
Вместо да си кажем сбогом,
в безнадежността да тържествуваме.