Вечерта се просна пред изморените ми очи.

Вечерта се просна пред изморените ми очи.
Беше занемяла и ветровита.
Беше като призрак, който мълчи,
а усещам, че иска нещо да ме пита.

Чувствах я гробовно натежала и обидена,
беше впита в мен като пиявица.
Изсмукваше последните ми сили видимо,
сякаш прочиташе последната ми страница.

Вечерта - единственото нещо, което имах тогава.
Все пак успя и се всели във мен.
Жегна ме силно и нещо магически стана,
че я търся неистово във всеки мой ден.

Много обичам празните стаи със само прозорец през който въздишаме.

Много обичам празните стаи със само прозорец през който въздишаме.
Без значение дали е студено и топло.
Да мълчим с гласовете си замислени,
а стените да ни прегръщат охотно.

Така обичам да сме като празни сухи вази.
Да нямаме нужда от цветя и вода.
Да съумеем в тази уютност да запазим
багрите на нашата самота.

Обичам този под попиващ всичките ми стъпки.
И слънцето да дере бялата ми кожа.
Като вятър към теб се затичвам попътен,
мечтаейки да се срещнем ако можем.