Ще се разпилеем, ще си разхвърляме костите.
Песъчинка или пък листо дали ще остане?
Ако в телата си сме родени залостени,
то поне нека душите ни да не бъдат забравени.

Нищо вече не може да ми изпепелиш, защо прахта ми отдавна се рее над морето.

Когато бягам не си поемам въздух.
Когато съм сам не издишам.

Тъмата е разложена
в аромати.
Откъсвам ти жълто цвете

Поета разфасова смъртта карайки я да изглежда поносима.
Брилянтен е в това, може би защото отдавна е мъртъв дълбоко в себе си.

Първата ми несподелена любов
така и не заобича съпруга си,
така не заобича и мене.

Слънцето изгрява
и компенсира
всяко мъртво тяло със собствена топлина.

Сякаш блед е този сняг по ръбовете.

Сякаш блед е този сняг по ръбовете.
Виждам как студеното ме закопчава
и ми казава "Хайде, време е да тръгваме",
a пък на мен не ми се заминава.

Този скреж е като болка запечатан
и вените ми са свити до полуда.
Животът ми е като онова очакване
какавидата да се превърне в пеперуда.

Завява силно и слепват се очите ми.
Пулсът ми не търси топлина.
Тази зима не си казахме "Обичам те!"
И ничий огън до смърт не запламтя.

Много малко ме обичаш.

Много малко ме обичаш. Невидимо дори.
През малките еднакви нощи.
Оставам буден, оставам, но уви
не те намирам за да започнем.

Тази приказка ще свършва много пъти.
В този мой нищожен късичък живот.
Прескачам лентите на лудостта,
в умът ми е тихо като в гроб.

Защо не ме обичаш, просто много,
като вселена и като пътуване?
Вместо да си кажем сбогом,
в безнадежността да тържествуваме.

Безкрайно завръщане

Между плявата
ще намериш моите граници
неправилно начертани.

Не спазвай забраните!

Вгледай се в заника,
а аз в очертанията твои

ще загубя за път пореден
този живот
изчерпващ се
ресурс,
неспасяема енергия.

Не спазвай забраните!

Момиче тичащо,
преливащо
и светещо.

Иска ни се
и ще съберем
нашите планети.

Ще светим
и не ще се забравим.

Не спазвай забраните!

И въпреки раните,
захласвай се
по моето завръщане

безкрайно завръщане
към теб.