Два чифта навлажнени очи

Два чифта навлажнени очи
проследяват маршрута на мравките
по стеблата на дърветата.
За миг се взират в могъщото искрящо небе
и след краткото заслепяване от тях потича
звездна солена течност.
Страданието засипва
малките радости,
завързва ги на възел,
превръща ги в безпомощни
малки незначителни същества
като нас. А ние размножаваме
тази болка навсякъде.

случаен минувач

като случаен минувач
който минава много близо
до теб
забързвам въздуха ти
и ти опитваш да запазиш
това разместване за по – дълго
но после идва друг
и той прави същото
и докато вървиш
различни въздишки
се разхождат във всички
посоки
объркват се и се губят
като случаен минувач
ме запомняш и забравяш
като фон
като нещо малко, което се движи
отстрани
нещо незначително дори
не се докосваме никога
само твоето и моето издишани
купчета въглероден двуокис
тръгват някъде нагоре
заедно.

ефоризъм 7

Във времена на технологичен бум и масов материализъм, хората имат нужда от поезия повече от всякога.

погледнато от облак

когато седиш върху облак
човешкото тяло изглежда
различно.
като гротеска
която се движи,
целува  и докосва
други тела.
от толкова високо
не се чуват никакви гласове,
не се долавят никакви мисли.
но има нещо, което е едно и също
и долу и горе
облаците са по – интересни
и красиви от хората.

Дните ще минават през прозореца и пред очите ти

Дните ще минават
през прозореца и
пред очите ти
и постепенно
ще загубваш всичко
което някога си обичал
докато накрая не останеш
болезнено и нетърпимо сам
посивял, остарял и погрознял
не ще можеш да притъпиш
и заблудиш трагедията,
че този път умираш
завинаги.

пред празни чно

Виелица от заскрежена тъга
е моята зима,
полепваща по лицето ми.
Друго няма
освен
изтъркани заблуди
и загрубели празни хора.

the biggest fears are yet to happen

най - големите страхове предстоят да се случат
подтиснати
дълбоко скрити в нас
ще избухнат реализирайки се
в една действителност
без възможност за бягство
отчаяни ще стоим на ръба
отрезвени и замаяни
ще се изгубим изведнъж и завинаги
нито голямото страдание
нито моментите на щастие
ще имат значение.

the biggest fears are yet to happen
repressed
deep within ourselves
will bust in the reality
there is no way to run
desperately we will watch
the end of the edge
sobered and dizzy
we will be lost
suddenly and for ever
our immense suffering
and little happiness
won't matter anymore.

може би безнадеждно

Подреждането на красиви поетични думи не ми е никак поетично.
Разпръскването на кух и безпочвен оптимизъм не е обективно, а заблуждаващо. Има надежда, но тя не е дълбоко скрита в обикновеният ти оргазъм или вечерният ти чай. Не е красиво написана на листче. Тя е в психологическото и болезнено търсене на автентичността срещу една система, която иска да си посредствен. Система, която иска да се състоиш единствено през консумирането и възпроизвеждането.
Растеж заради самият растеж е логиката на раковата клетка, беше казал Едуард Абей.

края на

ръбът е грапав
но остър
обърната наопаки сутрин
плясва лицето
и изгрява луна
мекотелите са
нови усещания
изтичащи от нечии ръце
и устни
накъртващи като мед
това ли е цялото бъдеще
посипано със свежа пръст
и махайки за довиждане
докато хапките на
шизофренична ти любов
ми засядаха на гърлото?

тоалетна чиния

тоалетна чиния
за задници
носове
бели прашинки
и изгубени сперматозоиди
за гадостите вътре в нас
които изхвърляме всеки ден
нашата най - тъмна страна
която поетите
не харесват
но стиховете са навсякъде
разпръснати в провали
влюбвания
скука и самота
на върха на език
прочетени лично
оптимистично е
с розови очила
зачервени очи
и над петдесет нюанса кафяво.