Всичко се върти

Всичко се върти
като халюцинации
търсещи пoкой,
в последният подслон
на съзнанието
оставам буден.

Ще ме обичаш ли кървящ,
ранен от истини,
пълзящ небосклон?

Как се създава стихотворение

Муза.
Сравнение.
Цвят.
Метафора.
Число.
Хипербола.
Болка.
Очи.

Ти
като неочаквана изненада
в зелено.
Пролетна еуфория.
Хиляда
отекващи докосвания
разделящи
видимото от невидимото.

Ако наистина сме мъртви частици

Ако наистина сме мъртви частици
от звезди избухнали някога.
Защо ни боли?
И защо е толкова тягостно
в моменти на физическа болка
и емоции яростни?

Ако наистина тези рани зарастват,
магически лекува ги времето.
Защо после нови порастват
и мигновено връща се бремето
на трудният път
по който поели сме?

Ако наистина сме човеци вълшебни,
бродещи с мисия тежка.
Защо е безцелно
след поредната грешка?
Навярно изпускаме,
навярно липсва ни нещо?

кацаща птица

Звукът от последният размах
на кацаща птица
прозвучава като пропукване
на това, което успях да утеша
когато дните се забързват
а нощите забавят.
Едно неукротимо темпо, което
като аритмия препуска
и се чувствам изпотен от
чужди емоции.
Социално отдалечаване е това
което запълва и обагря хоризонта
на всичките ми сетива.
Облекчен съм, че птицата полита
отново.

вечна пролет

напъпилият смях
по лицето ти
е новият люляк
който няма да увехне
а ще разцъфти в лилаво
оцветявайки горите самота
в сърцето ми.

Слънцето пак заблестява

Слънцето пак заблестява,
с лъчите си пробожда почвата.
Нагорещява въздуха и заблуждава,
че всичко тепърва започва.
А то си е започнало отдавна
само, че нас ни е нямало и ще ни няма.
Пристигаме от някъде в кръв облени,
а после умираме и гнием в яма.
Но, ето слънцето всичко заличава
и над нас поникват цветя и треви.
Кръвта засъхва, избледнява,
„ново“ начало се разнася и ехти.
Само сезоните променят облика,
гримират тази стара гледка.
Преобличат с нови дрехи болката
и привидно всичко е по – леко.

Безпокойство

Безпокоят ме очите на котките,
които развалят перфектният мрак.
Толкова много объркани погледи,
никой не се е вгледал във тях.

Безпокоя се за тишината в живота
заглушена от хиляди писъци,
просната на земята самотно
стои и се превива потисната.

Безпокоя се за наслоеният прах
изцапал до болка душите ни.
Kръвта ни вече няма цвят
и празни до дъно са дните ни..

Предизвикам ехото си да повтаря

Предизвикам ехото си да повтаря
думите, които знам че обичаш,
да ги запомни и когато ме няма
вместо мен то да ги изрича.
А по стените на чашата
от която отпивам
ще са запаметени моите устни,
и когато си жадна за тях
от там ще си вкусваш.
Огледалото в банята ще попиташ
за това как изглеждах без дрехи
налудничаво вътре във тебе
ще те шамаросва въпросът
къде съм.

изоставени кухи надежди

изоставени кухи надежди
пръснати по улици.
толкова дълго бях сам.
толкова дълго мълчах,
не чу ли?
запази ли нещо пламтящо
за мен
изгарящо бавно обаче
нещо стопяващо дебелият
лед
нещо след което не се плаче?

ДЕН СЕДМИ

Име: Ния Петрова

Години: 17

Какво е поезията за теб?

Ако бях земноводно, щях да дишам през кожата си.
Ако бях риба, щях да дишам с хрилете си.
Ако бях напълно човек, щях да дишам само с дробовете си.
Но аз съм поет и дори диханието ми е направено от думи.

Стихотворение:

Настроение (1.)

Боли ме настроението, приятелю.
Държи се за коляно и подсмърча.
Препънало се то по стъпалата ми
и вече не търчи, не бърза.
Че там надолу тъмно се оказало,
ключът за лампата не е видяло.
И бързало е да разс(м)ее тъмнината ми,
но виждаш - него го е заболяло...

Прочетете още стихотворения от Ния в нейната страница A pooem in 7 parts.

Какво се случи в изминалите дни и кои бяха другите поети вижте още на Еклектика в думи и Цитати от книги