За нещата от живота и хаоса

Всичко е грешно, когато се опитвам да разбера какво е.  Чета между редовете докато есенните листа са ми страшно логични. Камен Доневското представление ме разсейва докато се питам защо съществувам. И отговор няма. Въпрос няма. Обичах да задавам въпроси, но разбрах че така ограничавам възможните отговори. А да ограничаваш значи да не обичаш. Туптя в ритъм от всичките песни, които са ми в главата. Картините са много. Ставам всеки ден и знаете ли кое e най – важното което правя? Уча се как да наместя всичките неща, които взаимно се самоизключват а са вътре в мен. Правя ги, дишам ги, мисля ги, работя ги, изпразвам ги, обичам ги. Подреждам ги така за да се чувствам добре. Не се получава винаги. То няма и как да е иначе. Но ето – морето ми е страшно симпатично, харесвам пясъка, вятъра и в същото време си мисля за тийнейджърката, която видях онзи ден на спирката. Харесах ѝ косата, краката. После изведнъж един спомен от детството се намества в съзнанието ми. Като малък бях 1000 пъти влюбен без причина. Сега, само причини. Ама какво да направя тя беше толкова красива, че аз не знаех какво да кажа. После пак морето, пясъка. Иначе съм финансист. Няма как да е друго, казвам ви. Всичко е грешно. Боклуци, празноти, хора. Много хора. Уж всичко шарено, а пък предимно сиво. Чашата прелива. После бягам, връщам се. Но без въпроси, казах. Пускам си Ленард Коен и заспивам.