Налудничаво, инфантилно дори глупаво и абсолютно ненужно да бъде разбрано.

Съблекалните на селския стадион отдавна никой не ги използваше. Бяха останали само празните помещения оголени до тухлите. По пода имаше картони, следи от кръв, стари порно вестници и смачкани фунийки направени от некерман. Селския ветеринар току що завършил образованието си направи първата си операция в една от стаите. Малкото му черно куче се беше разболяло от херния, поне така казваше той. В крайна сметка кучето умря. Не успя да му затвори корема или нещо такова. Всички плакахме накрая, после ритахме футбол. Беше лято пълно със светулки. Гонили сте светулки нали? Толкова са чудни и красиви премигвайки първо тук после там. Една вечер бях хванал една, която безпомощно мъждукаше в ръката ми. Вече не беше толкова магическа. Виждах и малкото черно тяло. После я хвърлих в тревата.
Под покрива на съблекалните имаше помещение, в което се криехме да пушим , да се целуваме и да играем  игри. Да се стигне до там обаче не беше лесно. Трябваше да вървим по висока стена с широчината на тухла, което беше плашещо за мен. Не се изправях, а припълзявах обикрачвайки стената. Харесвах си едно момиче. Имаше дълга руса коса, синьо зелени очи, дъх на дъвка и мирис на слънчев загар. Ходихме там да се натискаме. В тези моменти нямаше очаквания за бъдещето или планове. Лежахме на студения цимент и не говорехме.
Баба ни правеше цинагнски баници и мечки. Първото се прави с хляб, олио и шарена сол, а второто с парче хляб и сирене. Тогава нещата нямаха смисъл, но бяхме щастливи. Сега си поглеждам ръката и вече няма светулка, няма те теб, няма стадион и съблекални.
Това не е сантимент към детството или изпразнен опит за криворазбрана носталгия. Това е несполучливият ми опит да бъда пораснал в несериозния свят. За желанието ми да си отглеждам камъни и да ходя бос през лятото. Да късам тревата и да правя човечета от пластелин.  Да се пързалям с найлон през зимата. Налудничаво, инфантилно дори глупаво и абсолютно ненужно да бъде разбрано.

Моята въшлива детска любов

Тази несъвършена история се случи в едно от онези лета, в които рискувахме живота си, катерейки се по дърветата да берем череши.  Крадяхме ги, защото ги обичахме. Нали си спомняте онези много тъмно червените, на които сокът им се запаметяваше по блузите ни. Макар да отнасяхме по някой пердах на следващия ден се връщахме пак. Бях влюбен в едно момиче. Живееше до нас. Намирахме бездомни кучета и ги разхождахме. Даже един ден доведох едно вкъщи. Баба ми нищо не каза. Някак си не и пукаше с какви неща се занимавам тогава. Но аз искам да ви разкажа за първата ми истинска споделена любов.  Да, и тя ме харесваше. Даже сега още си спомням ударите на сърцето си когато бях близо до нея. Ръката ми се потеше в нейната. Ходихме за риба на блатото до нас, а въдиците ни бяха направени от клоните на  бубонка и канап. След време разбрах, че споделена ми любов е хванала въшки. Почувствах се странно, но продължих да я целувам по косата, защото я обичах.  Нито въшките нито комарите,  ни пречаха да сме щастливи само миг. Имаше водни кончета.  После тя изчезна. Или аз спрях да я обичам.  А баба ми изгони кучето.