Носталгия нахълтва

Носталгия нахълтва
забързана от клоните на близките дървета.
Поета оголен се натъжава
записвайки няколко куплета.

Гласовете на пресипнали птици
озвучават небето.
Но след тях става тихо
сякаш времето е вече изтекло.

Напъпили ириси
се влюбват мигновено в лъкатушещ мрак.
А през деня остават само сенките
преплетени във тайнствен знак.

Моят герой

Пагубно се реят минутите на моят герой,
той не е щастлив, нито е тъжен.
Задънена улица и измислен завой,
сърцето му бие забързано.

Подтиснат но искрен, стиснал юмрук,
с колебание „живях ли изобщо“?
Вижда края притихнал, без звук,
но не си спомня кога е започнал.

Замечтан и чувствителен, моят герой
за последно се оглежда наоколо.
Тежка нощ прерязана от кучешки вой,
последно премигва, издъхва и толкова.

През отвореното око на нощта

През отвореното око на нощта
се промъквам
със вцепенено тяло,
но буден ум.
Постилам си одеяло,
лягам,
а полезрението ми се пълни
с рамазани големи и малки звезди.
От крилата на пеперуди
се сипе шарен прашец,
червеи се гърчат
подавайки се от прясна буца пръст.
Земята под мен вибрира
с пресипнали тонове.
Аз премигвам, нощта премигва,
но този път живях.

Не е дом, просто е път

Влажен полъх
се спира в лицето ми
носещ свобода,
но и болка.
Дълбоко небе
и високо море.
Май обърнато е всичко наопаки.

Вървя безметежно напред,
но угрижен.
Мокрият пясък застава
във стъпките.
Бавно премигвам.
Бавно се движа.
като току що възкръснал от мъртвите.

Чуват се писъци -
нов живот или смърт.
Светлината и мрака
са си ужасно познати.
Не е дом
просто е път,
който много отдавна съм чакал.

Всичко се върти

Всичко се върти
като халюцинации
търсещи пoкой,
в последният подслон
на съзнанието
оставам буден.

Ще ме обичаш ли кървящ,
ранен от истини,
пълзящ небосклон?

Как се създава стихотворение

Муза.
Сравнение.
Цвят.
Метафора.
Число.
Хипербола.
Болка.
Очи.

Ти
като неочаквана изненада
в зелено.
Пролетна еуфория.
Хиляда
отекващи докосвания
разделящи
видимото от невидимото.

Ако наистина сме мъртви частици

Ако наистина сме мъртви частици
от звезди избухнали някога.
Защо ни боли?
И защо е толкова тягостно
в моменти на физическа болка
и емоции яростни?

Ако наистина тези рани зарастват,
магически лекува ги времето.
Защо после нови порастват
и мигновено връща се бремето
на трудният път
по който поели сме?

Ако наистина сме човеци вълшебни,
бродещи с мисия тежка.
Защо е безцелно
след поредната грешка?
Навярно изпускаме,
навярно липсва ни нещо?

кацаща птица

Звукът от последният размах
на кацаща птица
прозвучава като пропукване
на това, което успях да утеша
когато дните се забързват
а нощите забавят.
Едно неукротимо темпо, което
като аритмия препуска
и се чувствам изпотен от
чужди емоции.
Социално отдалечаване е това
което запълва и обагря хоризонта
на всичките ми сетива.
Облекчен съм, че птицата полита
отново.

вечна пролет

напъпилият смях
по лицето ти
е новият люляк
който няма да увехне
а ще разцъфти в лилаво
оцветявайки горите самота
в сърцето ми.

Слънцето пак заблестява

Слънцето пак заблестява,
с лъчите си пробожда почвата.
Нагорещява въздуха и заблуждава,
че всичко тепърва започва.
А то си е започнало отдавна
само, че нас ни е нямало и ще ни няма.
Пристигаме от някъде в кръв облени,
а после умираме и гнием в яма.
Но, ето слънцето всичко заличава
и над нас поникват цветя и треви.
Кръвта засъхва, избледнява,
„ново“ начало се разнася и ехти.
Само сезоните променят облика,
гримират тази стара гледка.
Преобличат с нови дрехи болката
и привидно всичко е по – леко.