Невъзможност

Ако нещо не ме беше цапардосало по главата,
може би нямаше да виждам извивките ти
като толкова съвършени очертания
внасящи ред в ежедневният ми дисбаланс.
О, тленно същество възхвалявам те,
защото съм програмиран да ти се възхищавам,
да страдам, да умирам за теб.
Моля те, не се отегчавай от тези бръщолевения
на поредната ми поетична конвулсия.
Не се отегчавай, от тази привидна нежност,
която показвам пред теб.
Има невъзможност между нас, една крайност
от тела, а ти търсиш духовното продължение
на себе си, но аз съм твърде малък, твърде незначителен.

Кубично

В измерението на кубизмът
си деликатна.
Показвам ти два правоъгълни
облака и едно триъгълно слънце.
Трудно те прегръщам,
защото се убождам в ръбовете.
Прескачам хълм след хълм
мечтаейки да съм сфера,
която се спуска по настроението ти
и се пръсва точно преди да ти омръзнe.

Кораб пълен със самотници

Приемат се самотници на борда
на кораб, който ще потегля.
Влизат последните самотни хора,
и всички тръгват към уречената бездна.

Към нищото, но към началото на края.
Там където болката ще бъде дефицит.
Където не ще е нужно никой да питае,
но въпреки това всеки ще бъде сит.

Полюшват се тъжните самотници,
вълни поклащат сълзите им в очите.
Минават дните, минават нощите,
но спасителят все още скрит е.

Много дълъг този път ще бъде.
Не ще изтрият душевната чернилка.
И тази проклетия ще се превърне
в най – горчивата семка от костилка.

Но ето, че капитанът се усмихва.
Не ги е излъгал за бленуваното изкупление.
Всички пътници напускат кораба притихнали
в триумфа на собственото си падение.

Не ми се сърди

Когато прелиствам
новите и старите страници
и годините окапват
като презрели череши,
не ми се сърди,
че все по често
откривам клишета и грешки.

Не ми се сърди,
че отричам приетите норми,
съществуващият шаблон и модел.
Толкова детайли видях и запомних.
Сега за друг път мечтая,
да се видя поел.

И за това, че не съм
постоянно в еуфория,
за намаленото темпо
не ми се сърди.
Аз мълчаливо съзерцавам
отражението в зноя,
ако искаш ела
и до мен поседни.

Разлага се времето

Разлага се времето
и ферментира на късове

опитвайки да се задуши
с няколко кълбета
въздух – гора.
Чувствата на възторг
колабират в
августовската мараня.
Безпризорно сме забравени,
обезумели и изплашени
съзнавайки крехкостта на битието.
Аз те прегръщам полудял,
полу-цял
в царството на плътта.

Разлага се времето
и ферментира на късове.

Баналностите в поезията

Страдалец от любовно разочарование.

Копнеж по неосъществима любов.
Носталгия по нещо било. Най – честно младостта или изпепеляваща кратка любовна афера.
Екзистенциални тревоги.
Страх и примирие от и със смъртта.
Уголемяване на детайлите, метафори свързани с климатичните условия.
Умиляване и разчустване по красиви гледки.
Проблеми в семейството.

А сега вие познайте това какво е?

Студен сгъстен въздух
си намира място в гърдите ми
и си представям, че съм на върха
на много висока планина
и че падам
разпадам
възбуждам
премигвам
и започвам да плача.
Няколко слънчеви лъчи
катастрофират в мен
но те не могат да кървят
затова падането продължава
докато стигна дъното
пропастта ме приветства
разрежда въздуха
и се вдишваме взаимно.

Носталгия нахълтва

Носталгия нахълтва
забързана от клоните на близките дървета.
Поета оголен се натъжава
записвайки няколко куплета.

Гласовете на пресипнали птици
озвучават небето.
Но след тях става тихо
сякаш времето е вече изтекло.

Напъпили ириси
се влюбват мигновено в лъкатушещ мрак.
А през деня остават само сенките
преплетени във тайнствен знак.

Моят герой

Пагубно се реят минутите на моят герой,
той не е щастлив, нито е тъжен.
Задънена улица и измислен завой,
сърцето му бие забързано.

Подтиснат но искрен, стиснал юмрук,
с колебание „живях ли изобщо“?
Вижда края притихнал, без звук,
но не си спомня кога е започнал.

Замечтан и чувствителен, моят герой
за последно се оглежда наоколо.
Тежка нощ прерязана от кучешки вой,
последно премигва, издъхва и толкова.

През отвореното око на нощта

През отвореното око на нощта
се промъквам
със вцепенено тяло,
но буден ум.
Постилам си одеяло,
лягам,
а полезрението ми се пълни
с рамазани големи и малки звезди.
От крилата на пеперуди
се сипе шарен прашец,
червеи се гърчат
подавайки се от прясна буца пръст.
Земята под мен вибрира
с пресипнали тонове.
Аз премигвам, нощта премигва,
но този път живях.

Не е дом, просто е път

Влажен полъх
се спира в лицето ми
носещ свобода,
но и болка.
Дълбоко небе
и високо море.
Май обърнато е всичко наопаки.

Вървя безметежно напред,
но угрижен.
Мокрият пясък застава
във стъпките.
Бавно премигвам.
Бавно се движа.
като току що възкръснал от мъртвите.

Чуват се писъци -
нов живот или смърт.
Светлината и мрака
са си ужасно познати.
Не е дом
просто е път,
който много отдавна съм чакал.