По - бяло в сивият цвят

Сребърен прашец от луна. Мразовито. Снегът е илюзия в сърцето вали. И тази поредна година излита, защо ли избощо все ги броим. Тебе те няма, очите пустни. Сгромолява се целият свят. Ела в някоя от другите зими за да e по - бялo в сивият цвят.

Разпознаване

Едва мъждукаща светлинка на забравена къща
в поредната вяла, несъстояла се зима.
Аз те прегръщам.
Аз те прегръщам, аз никога не съм си отивал.

Проскубващ дъх от дърво ледовито.
Аз го познавам и преди съм го срещал.
Лежал съм под него и с въпроси обсипвал.
Аз сега тебе те питам дали ме усещаш.

Пушекът се размазва, лъкатуши в небето,
от комина се изнизва като подъл крадец.
Мене ме има, ти си ме запомнила ето,
мене ме има в твоя последен куплет.

Студените тухли сякаш зорко подслушват,
но долавят само как ние с тебе мълчим.
Защото съм те сгушил,
аз съм те сгушил в сънят, към който вече летим.

Не мога да повярвам, че не се връщаш.

Не мога да повярвам, че не се връщаш.
Макар и унила, знаеш ще те приема.
Ще те прегръщам, до лудост ще те прегръщам,
и все нанякъде оттук ще поемем.

Ноемврийският хлад е остър и болезнен,
но ние сме свикнали на всякакви болки.
Ела си, осъзнахме, че всичко е временно,
всичко е прах от сълзи и от спомени.

Ще се сглобим взаимно, макар и несръчно.
Нали сме човеци, които грешим и повтаряме.
Ще достроим колкото можем старата къща,
в която да живеем и да остаряваме.

Да пишеш безпристрастно и обективно, когато отвътре гориш или се разпадаш, и ти се иска да крещиш или плачеш с думи е нещо неимоверно трудно.

Усещам как дните ми капят и образуват сълзливи трапчинки.

Усещам как дните ми капят и образуват сълзливи трапчинки.
Как следобедът ми залязва срамежливо обрулен.
Как носталгично преглеждам старите снимки
и как все по - често се чувствам ненужен.

Бавно стопява се животът ми, тихо заглъхва.
Учестено преглъщам пролетни пориви.
Скъсява се времето, по - бързо замръква.
И тези влажни сутрини не са никак нови.

Все още крача, обаче. Издишвам и вдишвам.
Поемам стремглаво по път неизвървян, непотърсен.
И ако ме питаш дали все пак те обичам?!
Обичам те, но пак като смъртен.

Вечерта се просна пред изморените ми очи.

Вечерта се просна пред изморените ми очи.
Беше занемяла и ветровита.
Беше като призрак, който мълчи,
а усещам, че иска нещо да ме пита.

Чувствах я гробовно натежала и обидена,
беше впита в мен като пиявица.
Изсмукваше последните ми сили видимо,
сякаш прочиташе последната ми страница.

Вечерта - единственото нещо, което имах тогава.
Все пак успя и се всели във мен.
Жегна ме силно и нещо магически стана,
че я търся неистово във всеки мой ден.

Много обичам празните стаи със само прозорец през който въздишаме.

Много обичам празните стаи със само прозорец през който въздишаме.
Без значение дали е студено и топло.
Да мълчим с гласовете си замислени,
а стените да ни прегръщат охотно.

Така обичам да сме като празни сухи вази.
Да нямаме нужда от цветя и вода.
Да съумеем в тази уютност да запазим
багрите на нашата самота.

Обичам този под попиващ всичките ми стъпки.
И слънцето да дере бялата ми кожа.
Като вятър към теб се затичвам попътен,
мечтаейки да се срещнем ако можем.

Ако искаш изход

Ако искаш изход, търси го.
Но аз съм врата
и не мога да мърдам наникъде.

До къде стигнахме, не е за вярване.

До къде стигнахме, не е за вярване. Да опустошиш толкова много и без това до болка уязвимият човек и да го изпразниш от смисъл още в самото му развитие. Да, такива са хората на късният капитализъм. Бездушни, апатични, цинични и най - важно, изгубили усещането да щадиш ближния. Един живот, осъществяван през каприза, през това да придобиваш и трупаш стоки.

Чрез съвременните технологии, от своя страна, загубихме своята идентичност и започнахме да подражаваме на фалшиви идоли и герои. Значим си ако имаш много харесвания и последователи, без значение дали правиш нещо смислено. Бъди таргетиран и консумирай до смърт - мотото на съвременния свят.

Пазя собствената си горчивна

Пазя собствената си горчивина -
моят космос тъмен и огромен.
Виси над мен и ме поробва,
заключва ме в стаята ми без врата.

Какъв добър пазач съм на тъгите.
Вихрушки в изкуственото лято.
Очите - пресушено блато,
и дъждове забравили дъгите си.

Едно празно безцветно поле,
вятъра няма какво да полюшне.
На топка свит, сгушвам се,
преди последният блясък с мен да умре.