Не те разбирам. Случва се често напоследък. Губя се някъде
между редовете. Защо пишеш толкова абстрактно?
Беше ми любимият автор. Сега си тъжен, сега те няма в думите. Онзи ден
ходих до реката и хвърлях от онези плоските камъчета. Исках да пусна и писмото
си в бутилка. Не успях. Никога не събирам смелост. Сега си спомням твоите истории, които написа
преди много време. Когато те харесвах, когато те разбирах. За езерото пълно с жирафи, които стигаха
дъното. Къде са тези истории, Франк? Къде е малкото момиче, което се влюби в
лебеда през зимата? Къде е лудата баба,която си хвърли роклята в басейна и
затанцува с любимия си старец. Ами конските мухи, които се радваха на първият сняг. Виждаш ли, Франк? Усещаш ли емоционалността на думите. Защо порасна? Ето, сега стоя до реката. Малките вълни отнасят
мислите ми. А в ръката си държа бутилката с писмо и плача. Сега чета други автори, някои са прекалено
обстоятелствени, безинтересни,
фундаменталисти, патетични, скучни
романтици, страдалци. Липсваш ми, Франк.
Сега вече нямам любим автор. Не ме болят очите вечер. Обещай ми, че няма да
полудееш. Остани буден и сънувай. Усмихни се! Щастлив си нали? Сега си тръгвам. Ще си допиша писмото и утре
се надявам да го хвърля в реката.
No comments:
Post a Comment