бълнуване

вместо да се опитваш да разбираш
асоциациите ми, напиши ми поема
върху белите стени на стаята ми.
издраскай с нокти лошите ми
мисли и се влюби във мен.
малките капчици пот по гърбът ти
се стичат в съзнанието ми
и ми напомнят за стотиците пътища
по стъклото на прозореца.
аз виждам малините във форма на жълъди
и с всеки изминал ден съм повече луд и
повече сам.

Нищо

нямам много за разказване
освен, че натрапчиво боли.
от дишането получавам спазми
и водата като пия ми горчи.

нямам много за показване,
една особена вътрешна тъга
от мен всичко е изпразнила
и никъде не съм си у дома.

втренчвам се във нищото
и въздухът се разсъблича.
защо запомних излишното,
а забравих как се обича?

признание на тъмно

Езикът ми се оглежда в небцето ти,
докато настръхвам във теб.
докато опознавам епидермиса ти
и вътрешно крещя, че те обичам.
Искам да те имам!
Искам да циркулирам по вените ти!
Искам да флиртувам с пулса ти!
Аз мога само така!
Да те обожавам до пръскане,
до всеки детайл!
Издишвам те когато си тръгваш и
те вдишвам когато си тук.
И всичко това е лично, защото
мога да те желая завинаги!

неопределено

тънката линия на минутите
на едно ежедневие, което се
се разпада в мен.
и всяко потракване на шумната улица
е самотата когато съм с хората.
Не обичам, да си мисля за теб
и ехото на мълчанието ти
да се разхожда навсякъде наоколо.
Защото ми липсваш преходно
в новото утро и днес.
А уж имаше значение...
в многоточието
в срещите
в разговорите
в тълпите от хора
да те обожавам в промеждутъка
на вечерта когато си тръгваш.

Уат абоут дъ Коледа

Докато премигвах и Коледа взе, че дойде. Разбрах го по песните, които всъщност са от миналата година и от по - миналата и от по по – миналата и от по по по – миналата и от по по по по – миналата. Като изключим Coldplay – Christmas Light, която е от миналата, но пък ме натъжава. Kоледните стихчета отново еднакви. Джани Родари – Надежда и.т.н . Разбрах го и по настроенията, емоциите, чувствата, пак са си същите.  Леко със сив отенък и елемeнти на липса. Пак ще ми е тъжно на Коледа, ще ми е мъчно за теб и за теб и за теб (вие си знате). Поне ще се напия и ще ям пълнени чушки с ориз и ушав.  Преял с подут корем и газове през вълшебната нощ.  Ще се усмихвам с надеждата да се усмихнете и вие.  Напук на Дядо Коледа, който е възможно да ни е забравил тази година ( и по по по миналата ) или пък да не ви е разбрал писмото правилно.  Чувството задължително да сме щастливи на Коледа ме натъжата затова Фък ю диар Кристмас, аз съм щастлив и през останалото време. Весели празници!

Любимият ми автор

Не те разбирам. Случва се често напоследък. Губя се някъде между редовете. Защо пишеш толкова абстрактно?  Беше ми любимият автор. Сега си тъжен, сега те няма в думите. Онзи ден ходих до реката и хвърлях от онези плоските камъчета. Исках да пусна и писмото си в бутилка. Не успях. Никога не събирам смелост. Сега си спомням твоите истории, които написа преди много време. Когато те харесвах, когато те разбирах. За езерото пълно с жирафи, които стигаха дъното. Къде са тези истории, Франк? Къде е малкото момиче, което се влюби в лебеда през зимата? Къде е лудата баба,която си хвърли роклята в басейна и затанцува с любимия си старец. Ами конските мухи, които се радваха на първият сняг. Виждаш ли, Франк? Усещаш ли емоционалността на думите. Защо порасна?  Ето, сега стоя до реката. Малките вълни отнасят мислите ми. А в ръката си държа бутилката с писмо и плача. Сега чета други автори, някои са прекалено обстоятелствени, безинтересни, фундаменталисти, патетични, скучни романтици, страдалци.  Липсваш ми, Франк. Сега вече нямам любим автор. Не ме болят очите вечер. Обещай ми, че няма да полудееш. Остани буден и сънувай. Усмихни се! Щастлив си нали? Сега си тръгвам. Ще си допиша писмото и утре се надявам да го хвърля в реката.