Нищо

нямам много за разказване
освен, че натрапчиво боли.
от дишането получавам спазми
и водата като пия ми горчи.

нямам много за показване,
една особена вътрешна тъга
от мен всичко е изпразнила
и никъде не съм си у дома.

втренчвам се във нищото
и въздухът се разсъблича.
защо запомних излишното,
а забравих как се обича?

Есенно

не ти остава време
да спреш и да се огледаш.
вървиш забързано
на някъде.
самотата ти гостува днес,
а ти търсиш някого.

объркан кое е всъщност
ценното.
подминаваш есента,
забравяш да я поздравиш,
да и подадеш ръка.

не чувстваш,  не съществуваш.
и само тропаш
с тежките си стъпки.
току що си се събудил,
а вече чакаш да замръкне.

неопределено

тънката линия на минутите
на едно ежедневие, което се
се разпада в мен.
и всяко потракване на шумната улица
е самотата когато съм с хората.
Не обичам, да си мисля за теб
и ехото на мълчанието ти
да се разхожда навсякъде наоколо.
Защото ми липсваш преходно
в новото утро и днес.
А уж имаше значение...
в многоточието
в срещите
в разговорите
в тълпите от хора
да те обожавам в промеждутъка
на вечерта когато си тръгваш.

Директно

Усещаш ли всеобщият траур? Който те боде в очите, но не плачеш защото е изкуствен. Винаги съм смятал и твърдо съм зад позицията, че трагедията и щастието ги изживяваме вътрешно  в себе си, a не ги афишираме.  Защото на никой не му пука дали страдаш или си щастлив. На никой не му пука дали имаш голямо семейство или пък си най – големия самотник.  Живееш докъдето стигнеш и това е. И вместо да си навел тая глава към хуя или вагината си, вземи я дигни малко от там и се усмихни.  Докато си се вторачил в собственият си интерес, никога няма да го задоволиш, а всеки ден  ще се смаляваш по – малко и накрая ще изчезнеш. В общия случай стигаме до там, как да си изкарваме прехраната и спираме. Никой не ни учи как да бъдем велики.  Гледам ви как прекарвате цялото си време в стремежа си да бъдете външно красиви, даже понякога и това не правите, не ви се получава.  Да, ама красотата е най – преходното качество и като остарееш и си тъп и ти става още по тъпо. Фантазията и въображението ви стигат до там да си представите топче. И като историята за Нарцис, огледаш се в реката колко си красив и без да искаш падаш в нея и се давиш.
Абе живейте както намерите за добре, колекционирайте ако искате и лайна от хлебарки и после издигайте на пиедестал собственото си величие и лудост. Ама никога, никога не забравяйте да бъдете добри хора.

Има грешка в системата!

Понякога виждам как в очите ми плават пиратски кораби и цялото море е кърваво червено.
Имам усещането, че всичко е объркано. Цялата тази система е програмирана грешно. Отвсякъде летят лайна и цветя едновременно и за да хванеш цветята, си вече целия кафяв. Пълно е с откачени художници, които рисуват измислени светове, напоени с вътрешности и останки от тела и се опитват да ни вкарат в картините си. Съвременният ад е вече на земята много близо до хората, навсякъде около тях. В огромните магазини, които крещят в очите ни и ни жилят дълбоко във вените, убеждавайки ни, че имаме нужда от тях. В роботизираните призраци, с които се разминаваме, носещи хубави дрехи, нямащи очи и сензори за нищо. Имат само полови органи, които използват всеки ден и междувременно повръщат алкохол и наркотици. И в същото време тези призраци заемат отново някакви измислени постове, от които започват да ни учат как да живеем и какво означава щастие. Избождат ни очите и ни уголемяват пенисите и циците, карайки ни да купуваме тяхната стока, да използваме техните услуги, да ядем тяхната храна, да правим секс с тях. Дори не можем да плачем и да се смеем истински, защото вече не чувстваме нищо, защото ритаме и стъпваме върху хората. Прогресивно раждаме и се убиваме взаимно. Вече не знаем в какво и на кого да вярваме и се страхуваме, че тази бялата светлина в края би могла да бъде поредния призрак.