Почти на точното място

Намирам се точно на градус под нулата,
някъде между студено и бяло.
Имам сълза залепена за бузата,
имам край и начало.

Имам снежен човек във градината.
Имам капчуци с висулки и лед.
Tочно по средата на зимата,
по средата между с теб и без теб.

Само днес на промоция

Днес съм щурецът в косата ти,
днес ще ти лазя по шията.
ще ти оставям отпечатъци в пясъка
ще ти нарисувам океан в пустинята.

Нелегално ще целувам небето ти
ще се спускам по облак от сняг
като много снежинки в лицето ти
разтопявам се и появявам се пак.

Днес съм като шаблон за обичане.
с много любов във всички джобове

много пеперуди, надежда и вдишване
поеми дъх и напълни се догоре.

Уат абоут дъ Коледа

Докато премигвах и Коледа взе, че дойде. Разбрах го по песните, които всъщност са от миналата година и от по - миналата и от по по – миналата и от по по по – миналата и от по по по по – миналата. Като изключим Coldplay – Christmas Light, която е от миналата, но пък ме натъжава. Kоледните стихчета отново еднакви. Джани Родари – Надежда и.т.н . Разбрах го и по настроенията, емоциите, чувствата, пак са си същите.  Леко със сив отенък и елемeнти на липса. Пак ще ми е тъжно на Коледа, ще ми е мъчно за теб и за теб и за теб (вие си знате). Поне ще се напия и ще ям пълнени чушки с ориз и ушав.  Преял с подут корем и газове през вълшебната нощ.  Ще се усмихвам с надеждата да се усмихнете и вие.  Напук на Дядо Коледа, който е възможно да ни е забравил тази година ( и по по по миналата ) или пък да не ви е разбрал писмото правилно.  Чувството задължително да сме щастливи на Коледа ме натъжата затова Фък ю диар Кристмас, аз съм щастлив и през останалото време. Весели празници!

Любовна предигра през зимата

Езикът ми е гол охлюв, който иска да оставя следи  по небцето ти.

Зъбите са ми като стоножка, която стъпва по врата ти.

Слюнката ми е сок от портокал.

По гръбнака ти размазвам топка сняг.

Настръхваш отвътре.

Имам малка снежна висулка под езика ми, искаш ли да си я разтопим? 

Налудничаво, инфантилно дори глупаво и абсолютно ненужно да бъде разбрано.

Съблекалните на селския стадион отдавна никой не ги използваше. Бяха останали само празните помещения оголени до тухлите. По пода имаше картони, следи от кръв, стари порно вестници и смачкани фунийки направени от некерман. Селския ветеринар току що завършил образованието си направи първата си операция в една от стаите. Малкото му черно куче се беше разболяло от херния, поне така казваше той. В крайна сметка кучето умря. Не успя да му затвори корема или нещо такова. Всички плакахме накрая, после ритахме футбол. Беше лято пълно със светулки. Гонили сте светулки нали? Толкова са чудни и красиви премигвайки първо тук после там. Една вечер бях хванал една, която безпомощно мъждукаше в ръката ми. Вече не беше толкова магическа. Виждах и малкото черно тяло. После я хвърлих в тревата.
Под покрива на съблекалните имаше помещение, в което се криехме да пушим , да се целуваме и да играем  игри. Да се стигне до там обаче не беше лесно. Трябваше да вървим по висока стена с широчината на тухла, което беше плашещо за мен. Не се изправях, а припълзявах обикрачвайки стената. Харесвах си едно момиче. Имаше дълга руса коса, синьо зелени очи, дъх на дъвка и мирис на слънчев загар. Ходихме там да се натискаме. В тези моменти нямаше очаквания за бъдещето или планове. Лежахме на студения цимент и не говорехме.
Баба ни правеше цинагнски баници и мечки. Първото се прави с хляб, олио и шарена сол, а второто с парче хляб и сирене. Тогава нещата нямаха смисъл, но бяхме щастливи. Сега си поглеждам ръката и вече няма светулка, няма те теб, няма стадион и съблекални.
Това не е сантимент към детството или изпразнен опит за криворазбрана носталгия. Това е несполучливият ми опит да бъда пораснал в несериозния свят. За желанието ми да си отглеждам камъни и да ходя бос през лятото. Да късам тревата и да правя човечета от пластелин.  Да се пързалям с найлон през зимата. Налудничаво, инфантилно дори глупаво и абсолютно ненужно да бъде разбрано.

Любимият ми автор

Не те разбирам. Случва се често напоследък. Губя се някъде между редовете. Защо пишеш толкова абстрактно?  Беше ми любимият автор. Сега си тъжен, сега те няма в думите. Онзи ден ходих до реката и хвърлях от онези плоските камъчета. Исках да пусна и писмото си в бутилка. Не успях. Никога не събирам смелост. Сега си спомням твоите истории, които написа преди много време. Когато те харесвах, когато те разбирах. За езерото пълно с жирафи, които стигаха дъното. Къде са тези истории, Франк? Къде е малкото момиче, което се влюби в лебеда през зимата? Къде е лудата баба,която си хвърли роклята в басейна и затанцува с любимия си старец. Ами конските мухи, които се радваха на първият сняг. Виждаш ли, Франк? Усещаш ли емоционалността на думите. Защо порасна?  Ето, сега стоя до реката. Малките вълни отнасят мислите ми. А в ръката си държа бутилката с писмо и плача. Сега чета други автори, някои са прекалено обстоятелствени, безинтересни, фундаменталисти, патетични, скучни романтици, страдалци.  Липсваш ми, Франк. Сега вече нямам любим автор. Не ме болят очите вечер. Обещай ми, че няма да полудееш. Остани буден и сънувай. Усмихни се! Щастлив си нали? Сега си тръгвам. Ще си допиша писмото и утре се надявам да го хвърля в реката.

Фалшива преходност

Имаше скреж по тревата и жълти отенъци от урина. Устни ми бяха напукани до кръв, а мъглата беше замазала косата ми в бяло. Листата пукаха под грайфера на обувките ми. Винаги ме вдъхновяваш когато те чета. След това излизам на разходка и попивам въздух и роса по миглите. И мога да вървя без поскока и дори без път. Без да срещам хора. Моля те не се сърди когато мастурбирам или падам от колелото. Не се сърди за моменти, в които избрах да бъда сам, защото тогава те почувствах най – силно до мен. Не превръщай самотата ми в табу. Така ми се иска да те прегърна и всички снежинки по лицето ти да станат сълзи от радост. Защо сме преходни, когато имам чувствто, че ще те обичам вечно?  

Моята въшлива детска любов

Тази несъвършена история се случи в едно от онези лета, в които рискувахме живота си, катерейки се по дърветата да берем череши.  Крадяхме ги, защото ги обичахме. Нали си спомняте онези много тъмно червените, на които сокът им се запаметяваше по блузите ни. Макар да отнасяхме по някой пердах на следващия ден се връщахме пак. Бях влюбен в едно момиче. Живееше до нас. Намирахме бездомни кучета и ги разхождахме. Даже един ден доведох едно вкъщи. Баба ми нищо не каза. Някак си не и пукаше с какви неща се занимавам тогава. Но аз искам да ви разкажа за първата ми истинска споделена любов.  Да, и тя ме харесваше. Даже сега още си спомням ударите на сърцето си когато бях близо до нея. Ръката ми се потеше в нейната. Ходихме за риба на блатото до нас, а въдиците ни бяха направени от клоните на  бубонка и канап. След време разбрах, че споделена ми любов е хванала въшки. Почувствах се странно, но продължих да я целувам по косата, защото я обичах.  Нито въшките нито комарите,  ни пречаха да сме щастливи само миг. Имаше водни кончета.  После тя изчезна. Или аз спрях да я обичам.  А баба ми изгони кучето.                                                  

Подсъзнателна заблуда.

Вчера баба ми подари най – старата ни кокошка. Каза, че не ставала вече за ядене пък и петелът само нея гонил.  Прекарах поредната си нощ сам на голямото легло. Бях малко тъжен. Беше ми студено и спах с чорапите. Сам ли си втълпявам, че ми липсваш? Че ми липсва косата ти, която ме гъделичкаше в лицето докато те прегръщах. През нощта оставах отвит, защото беше взела цялата завивка при теб. Нищо, че голяма част от нея се влачеше на пода. Обичах да целувам цялото ти лице на сутринта.  А тази сутрин се събудих сам, кучето ми искаше да излиза да пикае. Аз също.  Цялата ми вътрешност се беше вторачила в ноемврийския дъжд навън. Бях малко тъжен.  На масата стояха стария ми лаптоп, учебник отворен на последната страница и ламинирания ми сметкоплан.

"...nothing left to do when you've got to go on waiting for the miracle to come..."

Никога не съм се губил в слюнката на нашата целувка. Тя е като пътя на вълната на връщане след пълнолуние. А те май никога не се губят.  За пореден път потръпнах от език до пети, докато есента ми се превърна в токов удар. Листата замирисаха на изгоряло какао. Стрелката за секундите се обърка докато се държим за ръце.  И не чакахме чудеса. (Link)   И не чакахме любов. А само следващото пълнолуние.