Нищо

нямам много за разказване
освен, че натрапчиво боли.
от дишането получавам спазми
и водата като пия ми горчи.

нямам много за показване,
една особена вътрешна тъга
от мен всичко е изпразнила
и никъде не съм си у дома.

втренчвам се във нищото
и въздухът се разсъблича.
защо запомних излишното,
а забравих как се обича?

Ще можеш ли?

Ще можеш ли да дойдеш тази вечер,
между прозорците ми и зелените стени
и да останеш като вечност
капеща във дните ми?

Да стабилизираш всичките ми настроения,
които подскачат като скакалци.
да не изоставяш радостта ми,
да не изоставяш тъгата ми.

Ще можеш ли да дойдеш
точно когато те очаквам
между ударите на пулсът ми
и да залепиш целият ми смисъл?

ефоризъм 5

Не можеш да кажеш, че ти е мъчно за мен, защото аз реално не съществувам.
Истината е, че това, което наричаш реалност не съществува. Всичко е един проблясък и нашите мисли и чувства са просто страничен ефект от него.

Неканена гостенка

чувствам се странно,
когато изследвам тъгата си.
тя се отбива понякога.
намира си място на масата ми
и започва ме разговора.

тя се държи арогантно
не ме поглежда в очите
никога не съм я поканвал
във вечерите си нито пък в дните.

накрая обаче пак заедно си лягаме
и как все така става не знам.
страхувам се от ранното ставане
защото тя пак ще е там.

Есенно

не ти остава време
да спреш и да се огледаш.
вървиш забързано
на някъде.
самотата ти гостува днес,
а ти търсиш някого.

объркан кое е всъщност
ценното.
подминаваш есента,
забравяш да я поздравиш,
да и подадеш ръка.

не чувстваш,  не съществуваш.
и само тропаш
с тежките си стъпки.
току що си се събудил,
а вече чакаш да замръкне.

За нещата от живота и хаоса

Всичко е грешно, когато се опитвам да разбера какво е.  Чета между редовете докато есенните листа са ми страшно логични. Камен Доневското представление ме разсейва докато се питам защо съществувам. И отговор няма. Въпрос няма. Обичах да задавам въпроси, но разбрах че така ограничавам възможните отговори. А да ограничаваш значи да не обичаш. Туптя в ритъм от всичките песни, които са ми в главата. Картините са много. Ставам всеки ден и знаете ли кое e най – важното което правя? Уча се как да наместя всичките неща, които взаимно се самоизключват а са вътре в мен. Правя ги, дишам ги, мисля ги, работя ги, изпразвам ги, обичам ги. Подреждам ги така за да се чувствам добре. Не се получава винаги. То няма и как да е иначе. Но ето – морето ми е страшно симпатично, харесвам пясъка, вятъра и в същото време си мисля за тийнейджърката, която видях онзи ден на спирката. Харесах ѝ косата, краката. После изведнъж един спомен от детството се намества в съзнанието ми. Като малък бях 1000 пъти влюбен без причина. Сега, само причини. Ама какво да направя тя беше толкова красива, че аз не знаех какво да кажа. После пак морето, пясъка. Иначе съм финансист. Няма как да е друго, казвам ви. Всичко е грешно. Боклуци, празноти, хора. Много хора. Уж всичко шарено, а пък предимно сиво. Чашата прелива. После бягам, връщам се. Но без въпроси, казах. Пускам си Ленард Коен и заспивам.

ефоризъм 4

По принцип съм доста интелигентен, просто с теб никога не стигаме до там.

признание на тъмно

Езикът ми се оглежда в небцето ти,
докато настръхвам във теб.
докато опознавам епидермиса ти
и вътрешно крещя, че те обичам.
Искам да те имам!
Искам да циркулирам по вените ти!
Искам да флиртувам с пулса ти!
Аз мога само така!
Да те обожавам до пръскане,
до всеки детайл!
Издишвам те когато си тръгваш и
те вдишвам когато си тук.
И всичко това е лично, защото
мога да те желая завинаги!

ефоризъм 3

Ако ти е скучно, то е защото ти си скучен.

ефоризъм 2

Докато чакам да заобичаш душата ми ще поработя малко за тяло.