истинската свобода

не понасям агонията, в която
първичният ми инстинкт се опитва
да се откъсне от мен за да се добере до теб.
за да се залепи за най сладката ти
част, като кърлеж който после се пръска
от изпитата кръв.
това е подсъзнание, което дори Фройд
не може да обясни.
това е любопитство, което познаваш до болка.
докато закусваш облизвам една ти буза
изцапана от ягодово сладко и небцето ми
настръхва. някой издухва глухарче в стомаха ми
и тогава се чувствам свободен, да те обичам
така както аз искам.

в случаите когато те няма

ако се откриваш тук под сянката
на буквите
най вероятно си сипвам от
твоята липса и преглъщам
големите глътки, които
се разбиват в стомаха ми
това е болезнена процедура
това е като да отхапеш кожичка
от пресъхналата си устна
през зимата
и след това да я сдъвчеш
това е животът, който не живея
това е сравнение, което не мога
да направя
имам цяла купчина от натрапчиви
мисли и вече нямам вкус за нищо

да, наистина

защо да ограничаваме изкуството
и човешката фантазия
когато се разхождаш гола наоколо
не мога да измисля нищо мъдро
съзнанието ми се превръща в блуждаещ
поглед и стигам дъното
ударите на сърцето ми се размножават
блендата се разширява
и всяка въздишка влиза във кадър
ето вземи облечи се
защото това не е никаква поезия.

бълнуване

вместо да се опитваш да разбираш
асоциациите ми, напиши ми поема
върху белите стени на стаята ми.
издраскай с нокти лошите ми
мисли и се влюби във мен.
малките капчици пот по гърбът ти
се стичат в съзнанието ми
и ми напомнят за стотиците пътища
по стъклото на прозореца.
аз виждам малините във форма на жълъди
и с всеки изминал ден съм повече луд и
повече сам.

състояния и вероятности

ти все още може да се влюбиш
дори ако чуваш ехото си от ръбът.
дори ако чувстваш се изгубен
в поредния задръстен кръстопът.

надеждата не виждаш да се перчи,
а кротко е застанала встрани.
обърнал си наопаки моментът
и струва ти се някак си разбит.

Стискаш мисли във ръката си
отпиваш глътки от чашата с вино.
пристигаш в сърцето на някого,
докато от друго си отдавна заминал.

Нищо

нямам много за разказване
освен, че натрапчиво боли.
от дишането получавам спазми
и водата като пия ми горчи.

нямам много за показване,
една особена вътрешна тъга
от мен всичко е изпразнила
и никъде не съм си у дома.

втренчвам се във нищото
и въздухът се разсъблича.
защо запомних излишното,
а забравих как се обича?

Ще можеш ли?

Ще можеш ли да дойдеш тази вечер,
между прозорците ми и зелените стени
и да останеш като вечност
капеща във дните ми?

Да стабилизираш всичките ми настроения,
които подскачат като скакалци.
да не изоставяш радостта ми,
да не изоставяш тъгата ми.

Ще можеш ли да дойдеш
точно когато те очаквам
между ударите на пулсът ми
и да залепиш целият ми смисъл?

ефоризъм 5

Не можеш да кажеш, че ти е мъчно за мен, защото аз реално не съществувам.
Истината е, че това, което наричаш реалност не съществува. Всичко е един проблясък и нашите мисли и чувства са просто страничен ефект от него.

Неканена гостенка

чувствам се странно,
когато изследвам тъгата си.
тя се отбива понякога.
намира си място на масата ми
и започва ме разговора.

тя се държи арогантно
не ме поглежда в очите
никога не съм я поканвал
във вечерите си нито пък в дните.

накрая обаче пак заедно си лягаме
и как все така става не знам.
страхувам се от ранното ставане
защото тя пак ще е там.

Есенно

не ти остава време
да спреш и да се огледаш.
вървиш забързано
на някъде.
самотата ти гостува днес,
а ти търсиш някого.

объркан кое е всъщност
ценното.
подминаваш есента,
забравяш да я поздравиш,
да и подадеш ръка.

не чувстваш,  не съществуваш.
и само тропаш
с тежките си стъпки.
току що си се събудил,
а вече чакаш да замръкне.